Имало едно време една Снежанка, с кожа, бяла като сняг и коси, с цвят на абаносово дърво (която умирала 100 пъти, но все пак се съживила, за да се омъжи за принца и да заживее щастливо), една Червена шапчица, която всички много обичали ( но толкова луда, че влязла в непрогледната гора, където не просто срещнала вълка, но и си заговорили. Е, историята я знаете - той изял и нея, и бабата, но те въпреки това оцелели), една Спяща красавица ( която след 100 годишен сън и нулева мозъчна дейност, се събудила ...просто с целувка. Днешната медицина има какво да научи, не мислите ли?) и , моято любимка, Ариел, която заменила живота си за този на любимия (тук без ирония - колко романтично само ... или глупаво, зависи от гледната точка).
Не знам за вас, но приказките са неразделна част от живота на децата ми. Постоянно се чете, разказва, измисля и преживява великата магия в приказките. Често пъти, свързана с любовта, кара момичетата ми да въздишат и мечтаят, че и на тях един ден ще им се случи нещо толкова вълшебно. Сами не осъзнават, разбира се, че за мен приказката не спира да върви, преди години от магнетофона, днес от детските им усти. Зареждат ме с вълнението си и ме карат и мен да мечтая.
Та колкото и ирония да вкарвам от време на време, аз обичам приказките. Те възпитават, омагъосват и изпълват ежедневието ни с вълшебен смисъл.
На тази тема са и моите първи АТС - та. Та даааааам:
